Хиперреалност ли е Фейсбук?

Фейсбук-реалност или илюзия, симулация на нещо, което никога не е съществувало?

За повечето хора, към този момент, Фейсбук е не само нещо реално съществуващо, а сайт, с който те се събуждат и заспиват, в който отбелязват и споделят всичко, което им се случва. С две думи-целият им живот върви паралелно с тази социална мрежа, която непрестанно се опитва да изтрие всяка останала следа от истинното и реално доловимото.

Да, според буквалното значение на думата „реалност“(всичко, което съществува), Фейсбук също спада към тази категория. Но не е ли тази социална мрежа по-скоро идеалната реалност, тази, която ние сами си изграждаме с желанието за една по-добра такава?

Точно тази теза защитава френският социолог Жан Бодрияр. Той смята, че много често човек търси щастие именно чрез симулация и имитация на реалността, а не чрез досегът със самата нея. Бодияр нарича това явление „хиперреалност“ и го определя като симулация на нещо, което никога не е съществувало в действителност. Според него тази хиперреалност заменя реалния обект, и се превръща видимо в по-реален от самия него, точно както Фейсбук заменя реалния живот и общуване.

Съвременното човечество с напредналите технологии и хилядите начини на общуване, започва да напуска реалността. Вече човек предпочита да напише на най-добрия си приятел, че го обича на стената му във Фейсбук, вместо да го види и да му го каже лично. По лесно е така, разбира се, но това е едно „анти-общуване“, такова, което не само не помага при комуникацията между хората, но и й пречи. Така човек все повече се вглабява в собствения си измислен и толкова прекрасен свят, където всичко е така лесно и безгрижно, и все повече се отдалечава от онзи не-идеален, но пък-Истинският.

И в крайна сметка:“Абе за к’во ми е реален свят, кат’ си имам Facebook world?!...“

“Всичко, което можеш да си представиш, е истинско” Пабло Пикасо

Представите са всеобхватни, разноцветни, безгранични. Те са триумф на сетивата, който кара ума да се чувства господар на света, но най-вече отражение на личния ни свят, на онази малка планета, на която живее всеки един от нас.

Човек може да си представи какво ли не. Точно в това се крие магията на въображението-затваряш очи и поне за миг ти се струва, че всичко е такова, каквото на теб би ти се искало. Но представите практически са нещо нереално, те същестуват само в съзнанието на хората. Как е възможно тогава, всичко, за което фантазираме, всяка налудничава идея или желание, които се въртят в главите ни, да бъдат истина? Отговорът на този въпрос се крие в самото значение на думата “истинско”.

Най-разпространеният смисъл на тази дума, този за който, чувайки я, всеки би се сетил, е “нещо реално съществуващо”.

На пръв поглед истината се крие в материята, само в това, което можеш да докоснеш и видиш с очите си, но всъщност тази дума има много по-дълбок и плътен смисъл. Освен нещо, което го има, истинното е скъпото, сакралното, значимото. То е това, в което всеки за себе си вярва. Това е твоята или неговата истина. Няма значение дали съществува, или не за другите, то е нещо уникално за самия теб. Ти го чувстваш, усещаш го, няма начин да не съществува, независимо от това, че останалите не го виждат.

Изключително ярък пример за това е една от сериите на “Анатомията на Грей”. Сигурно бихте казали, че е неуместно да сравнявам реалността с “някакъв си сериал”, но това всъщност е най-подходящият пример, който бих могла да дам, защото този филм, както и много други разглеждат същите проблеми, които ни вълнуват и в истинския живот.

Във въпросната серия лекарите имат пациентка с тумор на мозъка. Налага се спешна операция, но тя очаква приятелят ù да пристигне в болницата и отказва да се оперира без него. Животът ù е на път да си отиде, но тя не иска да предприема такава важна стъпка без своята любов. Чакат часове наред, но той не се появява. Тя разказва за тяхното запознанство, за всички онези невероятни мигове, прекарани с него...докато в един момент не ù съобщават, че всичко това е една лъжа, “подла шега” на нейното въображение, следствие от болестта ù.

Да, може би мъжът не съществува, не е истински, но онова, което тя е почувствала, изживявайки тази своя въображаема любов, това никой не може да ù отнеме. Тя усеща щастието, значи го има, и това е истината за нея.

Тук възниква въпросът: ”Защо трябва да се самозаблуждаваме, защо изобщо съзнанието ни трябва да сътворява картини, които винаги сме желали да видим, ситуации, в които мечтаем да участваме, и в следващия момент да ни ги отнеме, без дори действително да сме се докоснали до тях?”

Нещата, които си представяме, това е всичко онова, от което се нуждаем и което, по една или друга причина, ни липсва в реалния живот.

Въображението е може би не единственият, но най-лесният начин да заличим тази липса, или по-скоро да си внушим, че сме я заличили. Каква празнота може да запълни нищото, “истинското” нищо?!...

Точно това е въображението-оазис насред пустинята, който те примамва с надежда и се изпарява в момента, в който посегнеш към нея...

“...тя се бе надигнала от болничното легло, на което я бяха настанили. Стоеше безмълвно, облегната на хладната стена. Лекарите обясняваха, утешаваха я...тя не чуваше нищо. Съзнанието ù бе другаде. Празният ù поглед търсеше, търсеше, но не намираше...”

За нея въображението се изгуби, а за тях то стана истина.