Всичко започна преди няколко дни. Както всеки друг учебен ден, и този не беше различен. Отново се събудих с нежелание, чувайки до главата си бученето на онази до болка позната мелодия на телефона си(беше едва 5:50, за бога!), отново с мъка се разделих с топлото и меко одеяло и ОТНОВО усетих как студенината започва да се пропива в кожата ми...като че ли животът ми течеше по вече измислен сценарии. Онзи ден, обаче, в него имаше нещо различно, уникално. Влизайки в кухнята, нещо улови погледа ми. Погледнах сънено през терасата-за моя изненада, навън беше натрупал сняг! В края на месец февруари, когато всички с носталгия очакват началото на пролетта и слънчевите лъчи, навън отново валеше! И това продължава вече три дни, три дни не спира да се сипе!Снегът, естествено, е прекрасно нещо. Само той така умело успява да прикрие реалността, в която живеем, да ни накара поне за момент да се почувстваме като в някоя от онези съвършени приказки...Снегът е нещо изключително чисто и красиво, да, но когато реши да те притисне в задушаващата си прегръдка, тази негова красота започва бавно да избледнява в очите ти. Едва когато излезеш навън и усетиш неговия таен начин по своему да съхрани прелестта си, се сблъскваш с опустошителните му енергия и мощ.
